Сега, когато виждам какво правят управляващите не само в България, а и в други страни, си давам сметка какво е имал предвид. Синдромът на властта!
Когато всичко ти е позволено и си убеден, че имаш право да правиш каквото си искаш.
Когато един човек е дълго време във властта, той се самозабравя!
Ще кажете: „Откъде-накъде?“. Примери, колкото щеш.
Сетих се за двама, които имах възможността да срещна през живота си. Виктор Орбан и Никола Груевски.
Виктор Орбан (1963 г.): Дълго време любимец на унгарците. Млад, надежден, безкомпромисен, обещаващ, надежден политик. През 1990 г. е избран за депутат в унгарския парламент от квотата на ФИДЕС. В периода от 1993 г. до 1998 г. Орбан оглавява дясноцентриската партия ФИДЕС, като на всеки партиен конгрес неизменно е преизбиран с пълно мнозинство. През 1998 година, парламентарните избори в Унгария са спечелени от „младите демократи“, които провъзгласяват Виктор Орбан за министър-председател. Срещнах го през 1999 г. на конгреса на Либералния интернационал. Младеж със страхотно самочувствие. Сигурно е имало защо. На 35 години министър-председател на Унгария. Държавата, която по това време беше еталон за „новите демокрации“. Фактически е във властта от 1990 г. до днес.
Никола Груевски (1970 г.): По време на официалното посещение на президента Стоянов в Скопие се видяхме. Един млад, наперен господин със самочувствие, на когото Любчо Георгиевски се беше доверил безпрекословно. Не точно на него, а на благоевградския бизнесмен Кирил Пендев - първият работодател на настоящия македонски премиер, докато оглавяваше Балканска банка – Скопие (банката на Мултигруп). По-късно, през 2003 г. Груевски разцепи ВМРО-ДПМНЕ и стана председател, а Любчо Георгиевски се наложи да си прави друга партия ВМРО-НП, та даже по-късно да заживее в България. А Груевски? Той се понесе на вълната на емблематичната партия на македонците и вече е на власт от 2006 г. насам. А във властта е вече 17 години.
Сега и двамата пак са министър-председатели на държавите си. Но много хора вече не им се радват. Нещо се промени. Срещу тях има протести. Организирани или не, но има. И много упреци. За отклонение от обещаната политика или за корупция не е толкова важно. Важното е, че вече не са същите, не оправдават доверието на мнозинството в техните страни (меко казано). Защо ли? Защо белезите на промяната в поведението са едни и същи? Загърбване на демократичните принципи, контрол върху медиите, правене на всичко в личен интерес, силно развитие на егоцентризма. Какво е обяснението?
Синдромът на властта! Той не прощава на много политици. Няма да го обяснявам аз. Обяснил го е Дейвид Оуен в книгата си „Болестите във властта“. Нищо, че го нарича „синдром на хюбриса“ (Хюбрис (на гръцки: ὕβρις) означава арогантност и надменност, липса на връзка с реалността, надценяване на собственото положение и обида към боговете, което води до последващо наказание и поражение).
Дейвид Оуен описва синдрома така: „Но за да получи истински психически отклонения един човек, е нужно той да има огромна власт в продължение на много години. Когато човек е на власт, обстоятелствата като че ли са наредени срещу него така, че да замъгляват преценката за собствените му действия. Съвсем разбираемо е, че подчинените му се стремят да не му противоречат, същото правят и политическите му съюзници, колкото е по-голяма властта му, толкова повече журналисти и опозиция смекчават критиката си…“.
ЗАБЕЛЕЖКА: Евентуални асоциации с поведението на известни български или руски политици са напълно случайни.
Изводът? Не оставяйте на власт дълги години едни и същи властници!
